Това беше втората мисъл, която ми мина през главата.

Първата беше, че все пак не сънувам, а наистина преживявам най-лошия си кошмар. Разбира се, до този извод стигнах, защото очевидно нещо се беше случило – а и започна да се усеща като прекалено истинско, за да си остане само сън.

А и няма как иначе: 60-годишна топола да ти се изтърси над главата, както си седиш в колата не се случва всеки ден.

Но на мен ми се случи – точно преди една година, на 20 Юли, Илинден, 2010 година.

Разбира се, тогава в началото си нямах и на представа какво става с мен, когато се събудих вътре.

Имах само странното усещане, че нещо ми тежи, така, както казват хората – да имаш един воденичен камък овесен на врата. И тази тежест си остава, постоянна и присъстваща, само напомняща за себе си от време на време.

И … тъмнината.

Може би това ме обърка в началото – не виждах нищо, освен тъма и черно. Пашкул, но черен.

Досущ френското филм ноар. С разликата, че го гледаш по-близичко, отколкото хората и на първия ред в киното.

А пашкулът нещо ме обграждаше  и свиваше все повече, пречеше ми да дишам. Всъщност, дишах ли?

Когато човек изпада в сензорна депривация, едни от малкото ключове, че е все още жив и с всичкия си, е именно болката.

Не виждаш нищо, не чуваш, не можеш да мръднеш – замръзнал като в стоп кадър, аз се носех нанякъде, застинал.

Чудех се, обаче, защо този сън нещо не се държи като обичайните – в мига, в който понечиш да го овладееш и насочиш в определена посока, желана от съзнателното ти въображение – би трябвало да се разпада като докоснат от ръка дим. Не, не – този определено си стоеше и настояваше да остане такъв, какъвто си е.

И да боли.

А това е смразяващ показател, по който доста бързо се отличават истинските преживявания от изфабрикуваните в лоното на Морфей.

Всичко това ми минава през главата като усещане и чак тогава първото смислено съждение – за кошмара ВЪВ който се събуждаш, а не ОТ който бягаш обратно сред събудените.

По принцип трудно може да ме  паникьоса нещо. Много трудно. Още от Морското, тренировките по БЖК и лекциите по психология знам, че паниката е най-лошият ти враг в екстремни ситуации и попадна ли все пак в такива случки, съзнанието ми действа по друг начин. Автоматично изключвам всякакви чувства и разсейки и се фокусирам върху текущия проблем, действам спокойно и подреждам приоритетите, за да се стигне до разрешение. Загубата на самообладание може да е фатална в ситуациите, за които ни подготвяха тогава.

Така че се фокусирах и напрегнах съзнанието си, за да си отговоря на няколко въпроса, първия от които беше – къде, по дяволите съм и какво правя там?

Постепенно сетивата ми взеха да се възвръщат, започнах да усещам и тялото си, но това не беше голямо успокоение. Преди реенето по тъмната река да ме притиска в хватката си, някакви откъслечни остатъци от спомени се опитаха да си пробият път.

Излизане от паркинг, изкачване нагоре, завой. Аха …

Опипах нещо с ръцете си – механизъм за заключване на колан. И колан. Дотук добре. Най-вероятно съм в кола. Това е напредък.

Освободих колана, но това не помогна. Чернотията пред очите ми – още по-малко. Опитах се да махна тежестта от гърдите си – абсолютно безрезултатно. Колкото и да се мъчех, не можех нито да помръдна, нито да дишам нормално. Болката, която ме събуди в началото, вече осезаемо започна да си иска своето и да настоява да й обърна внимание, досущ малкото дете, нуждаещо се от забавление. И то какво. Направих опит да вдишам малко повече въздух – и бях прерязан веднага – кинжалът в гърдите ми сякаш се забиваше по-надълбоко.

Добре, ще дишам по-бавно и леко, ще внимавам повече.

Спомените полека лека се завръщат, сънят се оттегля, макар, че реалността трудно бих могъл да я нарека нормална.

Очевидно съм отишъл до Мол Варна, след като последното, което помня е да излизам с колата от паркинга му и поемам по обичайния си маршрут от него към офиса в Бизнес Парка – времето навън изглежда сравнително светло, въпреки облаците, не е вечер – значи съм бил по работа, със служебното Пежо.

През деня ходех с Пежото по задачи, а вечерно време с личния автомобил, често до същия мол. От тази гледна точка е добре – потрошил съм се в служебната кола, а тя трябва да е застрахована. Щом като и хуморът ми се завръща, трябва да се оправя все някак.

С много усилия, успях да завъртя нанякъде главата си – съвсееем малко, но достатъчно, за да уловя някаква светлина с периферното зрение. Само не разбирам какво правят тези листа и това ромолене там, до очите ми, някъде наблизо, и същевременно далеч, някакъв усет, привкус в устата след като си опитал нещо необичайно. Трополенето на дъжда внася някакъв ритъм и успокоение, тиха монотонност, която напомня за себе си и за света някъде там отвъд черното, неосъзнатото, което ме обгражда. Листата не са добър признак – обикновено по пътя няма дървета и храсталаци – значи удара е сериозен, за да ме отнесе бая настрани. Не е изключено и да съм се преобърнал, знам ли.

Пробвах наново да се размърдам. Опит, прекъснат още в зародиш: менгемето е непоколебимо, болката в гърдите постоянна, боата-констриктор разчита на движенията на самата си жертва, за да я стиска все по-силно, когато последната прояви недоразумението да се бори и бори все още. Не знам защо се сещам точно за този факт, отдавам го на откаченото ми чувство за самоирония, което се включва по-късно в партито

Но обездвижването и проблемите с дишането започнаха отново да ме притесняват. Внимателните ми опити да се измъкна бяха все по-обезкуражаващи, дъждът навън – все по монотонен, обективната ми безпомощност взе да се промъква през мен и да попива малко по малко в съзнанието ми. Започнаха да ме полазват тръпки – нямам представа къде съм се издрънчал, може да съм и някъде встрани от основния поток на хора и коли, а и в този дъжд, кой знае какво е навън, може да мине доста време, преди някой да забележи колата и да дойде да провери какво става. Тези студени тръпки на несигурност не ги препоръчвам на никой …

Тогава започнах да викам за помощ.

„Викане“ е много смело да се каже, по-скоро беше отдушник да сменя фокуса си върху едно от малките неща, които все още можех да правя, а и за да туширам пристъпите на задушаване и скованост, които бавно пъплеха из крайниците ми. Реално погледнато, мисля че съм изръмжал нещо няколко пъти, което вероятно е приличало на „Помощ!“, или поне най-близкия еквивалент за такова състояние – ако виках през сламка и бях в някаква клетка или в подземна пещера, стегнат в стоманени обръчи.

Не ми се наложи дълго да чакам.

Рязък шум на откъртване на врата, металът поддава сърдито, бавно, насечено, протяжно, светлината нахлува из периферията на зрителното ми поле и там някъде не съвсем на фокус съзирам главата на човек.

-Добре ли си?

-Ъргхъ …- изхърквам някакси с нови сили и въпреки болката. Надеждата никога не ми е изглеждала толкова досущ като светец с ореола му. И също така бързо не е изчезвала.

Ясно, значи има и други пострадали коли и хора. Какво се е случило? И какво правят тези клони отгоре ми?!?

Моят спасител се върна бързо. Прекалено бързо.

Появи се и някаква жена. Докато ме изваждаха, тя го попита нещо и той й отговори – „На другия няма какво да му помогнем вече.“

Тогава разбрах със сигурност, че някой си е отишъл от този свят наблизо, много-много близо до мен. Започнаха да ме побиват тръпки.

Извадиха ме сравнително бързо, оставиха ме да лежа до колата и успях да видя само зеленината и клоните над предния капак … или каквото беше останало от него. Доста по-късно видях, че тавана на купето е „слязъл“ под нивото на долния край на волана.

Парчетата от мозайката продължаваха да се нареждат обратно по местата си, но много бавно, като шепот, който дочуваш при поредната обиколка на въртележката сред цялата олелия…

Бях отишъл на рутинно носене на документация в мола, сам, както правех последните седмици. После бях гледал нещо в съседния магазин, май някакви телефони, а преди да се кача обратно на колата бях минал през руския магазин до пикадили-то отдолу: една от колежките имаше рожден ден и взех нещо да се почерпим обратно в офиса. Пежото го карах основно аз от почти месец, което си беше постижение, защото от горе-долу тогава и бях започнал активно да шофирам из града. Имам книжка от над 12 години, но не ми се е налагало да я ползвам активно до преди въпросния месец. И понеже нещата се промениха – трябваше да се уча да се оправям в джунглата, наречена автомобилен поток в града. А за да е по-интересно, го правех на две коли едновременно – на личната, с инструктор собственика до мене сутрин и вечер, а през деня – на служебната, с морален съпорт от някой от Емовците или Коста на работа. И вече по-малко от седмица преди инцидента, вече си карах спокойно личната, след като вече бях свикнал на служебното Пежо половин месец по-рано.

Та в тази връзка много внимавах с другата кола, защото с Пежото нямаше много движение и беше все по стандартен маршрут, докато с Форда си ми беше по-терсене по пиковите часове и все се оглеждах и внимавах да не стане беля, все някакви залитания ми се въртяха в главата и краш-тестове с дъми-та. От какво се страхувах, тя каква стана …

Тополата не можах да я видя как е паднала тогава много-много на място. Бяха дошли вече повече хора и ме бяха наобиколили, чакахме линейката. От другата смачкана кола, Берлингото, също не видях нищо. По-късно Коста ми показа няколко страховити снимки…

Но дотогава аз се радвах, че виждам небето, макар и да валеше, и че дишах чистия въздух на открито.

„Дишах“ ли казах?

Корекция- „правех“ жалки опити да дишам. Болката отвътре се беше усилила, бях разкарал клаустрофобичните признаци, захапали ме в колата и можех да се фокусирам върху проверката дали съм с всичкия и всичките си чаркове.

Внимавах да дишам мноооого бавно, защото всяко движение на гръдния ми кош предизвикваше тъпа експлозия на болка някъде в съзнанието ми – и направих жалък опит да надигна глава. Хората наоколо ми придържаха врата, говореха ми, поддържаха контакт и внимаваха да не изпадна в безсъзнание. Аз пък проверявах крайниците си – всички изглеждаха налични, дрехите изглеждаха отчайващо, но поне проблеми с краката и кръста нямах, ръцете ми – изподрани, всичко е в кръв ( най-вероятно моята кръв), болеше ме главата, гръдния кош и горните крайници.

Опитвах се да поддържам връзка с останалите хора и да им предам тази информация и на тях, което означава, че на пресекулки от по 3 секунди си поемах бавно въздух, насилвах се да кажа две думи, спирах да асимилирам болката, вдишвам наново и продължавам със следващите думи от изречението. Някак си успявах да изхъхря, че вероятно имам счупени ребра, че главата много ме боли и че долните ми крайници са добре. Съзнанието ми е фокусирано въпреки болката и дъжда, който се сипеше отгоре ми, а и знаех, че трябва да съм нащрек (не че бих забелязал ако припадна пак, де…) наблюдавах се и аз за някакви нови признаци и симптоми – за да ги кажа на хората, около мен, които са ме спасили, а и се опитвам да не мисля за болката…

Почти веднага започнах да треперя – от студа и от шока, нормално бе да се очаква, но въпреки това не ми хареса.

Машинално потърсих личната ми служебна карта с физиономията ми, служебния телефон и личния ми ДжиЕсЕм. Картата изглеждаше сякаш някой я е ползвал да копае из двора с нея и после я е полял с кетчуп (иди и разбери), служебния беше изчезнал (както и очилата ми, но това по-късно го регистрирах). Другия телефон поне си беше на място някъде из джобовете ми, та с триста зора го измъкнах и дори се опитах да го използвам по предназначение.

Машинално се обадих на нашите – спомних си кой е бутона за спийд-дайлинг на майка ми и се опитах надве-натри да я светна какво става. Разговора беше горе-долу нещо като това:

-Кажи? Какво става?

-Здрасти! ……(вдишване)……. Можеш ли ……(вдишване)….. да дойдеш ……(вдишване)……. на мол-а ……(вдишване)……. с колата ……(вдишване)……. че едно ……(вдишване)……. дърво ……(вдишване)……. падна ……(вдишване)……. на колата ……(вдишване)…….?

-МОЛЯ?!?!?!?

И аз пак обяснявам куцук-куцук:

-Можеш ли ……(вдишване)….. да дойдеш ……(вдишване)……. на мол-а ……(вдишване)……. с колата ……(вдишване)……. че едно ……(вдишване)……. дърво ……(вдишване)……. ми падна ……(вдишване)……. над мен ……(вдишване)……. и служебната ……(вдишване)…….?

-ЦЕЦО, КАКВО МИ ГОВОРИШ? КАК ДА ДОЙДЕМ НА МОЛ-А, НАЛИ СМЕ В ПАРИЖ??? КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО??!?!?!?!

Ооооххх ….. И аз с лудия ми късмет…. още една обиколка на въртележката, нови спомени нахлуват в главата – явно още не е приключило рестартирането на системата: нали ги изпратих преди точно четири дни на „романтична екскурзия в Париж“  за цяла седмица? Дааа …. Отиде им почивката на хората, а и точно тогава едва ли можеха да ми помогнат с нещо като са на другия край на Европа, по–скоро само ще се тревожат излишно.

Звъня на Коста. Той поне е само на два-три километра в офиса и ще се свърже с момчетата от мола, да слязат от сградата, поне вече видях, че съм до нея.

Последва горе-долу същия див разговор в стил Кафка и колегите цъфнаха бързо – много им се зарадвах – все пак първите познати муцуни! – а те на мене …. хъхх.

Изглеждаха, сякаш са видели призрак. Или някой, който е излязъл от месомелачката. Явно не съм бил от най-приятните гледки…

Опитах се да се усмихвам и да говоря- мишън импосибъл и за двете, но е важно да се поддържа духа, нали?

Доста си почакахме за линейката. През това време майка ми се скъса да звъни на телефона, а аз най-безцеремонно го тикнах в ръцете на някой от колегите – все пак се предполагаше, че поне могат да говорят по-свързано, лесно и безболезнено от мен – да обяснят надве-натри що за идилия заварват….

Шумът от булеварда бавно, но настоятелно си проправяше път към моето внимание – освен че реките бяха плъпнали по улиците, както при всеки по-сериозен дъжд в града, явно и задръстването не беше закъсняло.

Не се случва всеки ден да си не просто свидетел на някакъв катаклизъм, ами от наблюдател да се превърнеш в един вид главен герой – от прост субект в обект на внимание. Аз не съм свикнал така да е обърната и насочена оста на интереса на хората около мен, предпочитам да наблюдавам. Изведнъж, обаче, АЗ бях наблюдавания. Фокалната точка на останалите беше няколко сантиметра по-близо, отколкото ми беше комфортно.

Първите минути на „Скафандъра и пеперудата“ силно наподобяват усещането на тази смяна в представите – сякаш си на кино, но малко по-близо и вътре в самия екран, обективът на камерата се превръща в център на новата своеобразна вселена, със своя собствена гравитация, изкривяваща и завъртаща орбитите на всички обекти наоколо.

Толкова внимание обикновено започна да ме притеснява и аз се отърсих то тази насоченост и интерес към мен и я обърнах към другите – те ме наблюдаваха, но всъщност и аз тях ги наблюдавах доста повече. Подобна съдба сполетява и Боби (протагониста в „Скафандъра“), но за разлика от страховитата сцена, при която зашиват единия му неподвижен клепач и свиват наполовина първоначалният му взор и той остава да комуникира с външния свят само с другия, аз бях щастлива пълна противоположност – мъчех се по всякакъв начин да комуникирам, ръмжа, хъркам и фъфля, за да ме чуят и да знаят, че и аз съм в съзнание. И така получавах и аз обратна връзка.

Доста болезнен пинг се получаваше.

По принцип лицето ми трудно спира да прави гримаси по цял ден, изключително експресивен човек съм, емоционален понякога дори по детински. Това да спра да изразявам себе си означава да сложа язовирна стена на потока емоции, които изпитвам вътрешно и външно, няма да бъда себе си и ще се чувствам в окови- абе, трудна работа.

Но тогава, проснат на земята, под дъжда, треперещ неконтролируемо, с подута глава, този изблик на емоции ми идваше в повече и то осезаемо. Всяко мускулче по лицето ми сякаш бе обявило стачка или треска, езиът ми беше станал два или три пъти по-подут от нормалното, зъби не усещах, но говоренето беше … интересно ново преживяване, съчетано с упражнение в смирение и елегантна минималистична изразителност – по-малко вербалика, още по-малко мимика. Ухх…

Линейката дойде, аз се опитвам да се усмихвам както мога, повече вдигам палци и се наслаждавам на ефекта ghost busters – когато всички около теб са видели призрака, само на теб ти убягва … докато не погледнеш в огледалото.

Успяха да ме качат  в линейката някак си, без да станат повече сакатлъци и тогава се появи катаджията. И човека директно си ми каза:

-Момче, курбан, курбан имаш да правиш – така да ти се размине, да знаеш, голям късметлия си!

Едва тогава взе да ме огрява какъв огромен шанс е, че все още имам глава на раменете и дишам. Човекът в Берлингото нямаше …

… to be continued …

А в даже още повече, но,  просто … по-различни.

По скалата ми за откаченост, тази година изби покрива, размаха криле и отлетя нанякъде.

Попаднах на добра, спокойна работа, с приятели и интересни предизвикателства, наблюдавах първата си племенница как расте, мислех да се задомявам насериозно, преживях после голямо отрезвяване (любовните раздели никога не са лесни), радвах се на спокойствие и трансцендентална осмисленост и поглед върху лудата ни действителност, докато тя не ме цапна с едно дърво и в буквалния смисъл на думата разбрах значението на фабулата „втори живот“, поех сериозен ангажимент към Го-общността в България, какъвто не мислех, че бих имал шанса да ми бъде даден, прекарах дълги месеци в борба с болката и безсънието и преоткривах „социалното“ в животното, това, което е мета-организма на обществата, чрез раздели и събирания, чрез метаморфози и узрявания. Отново чувствах и осмислях, болка, тъга и скрита, скътана радост, отново дишах и се чувствах изолиран … и свободен като дух, и отново обичан, както не бих посмял да си помисля преди. Смеех се и плачех, като истински човек. И самопределен атеист. Но преди всичко човек.

Always a second, never a third. It does not pertain to chances only. Because truth is INDEED stranger than fiction.

I WAS so real I believed I had REALLY existed.

2011, bring it on!

upside down

CumuloNimbus

Прес съобщението: Зам.министър на образованието сгафи, Игнатов: Оставка!

ПР зализване:   Учителка до мозъка на костите, престарала се

Аналогично, пък, не вярвам и че някой ще вземе току-така да си тръгне от доволна служба, макар и ветровита – сам, доброволно. Никой не пуска кокала,  който е драпал толкова дълго време да запази, с цената на политическа протекция и скачане от клон на клон, а в другия ден да се оттегли тихо и кротко.

Кратък анонс:   Николинка Даскалова напуснала поста си по взаимно съгласие

Замазването на очите:   Смениха шефа на РИО

На пръв поглед, и двете кадрови решения изглеждат … странни. Да не кажа прибързани и крайни.
Но и двете са с (възможна и интересна) предистория.

В първата половина на годината са се провели изпити за директори на училища из страната, на които много от предпочитаните лица на ГЕРБ не успяват да се вредят сред „победителите“.

Само един очеваден пример за нагласени конкурси: тежестта от писмените изпити е била само една трета от общата крайна оценка, давало се е двойно по-голяма тежест на събеседването, защото тогава комисиите могат да си колят и бесят по собствено усмотрение. Старите мождове по места са сменени с такива, които да прикрият проблемите на червените кадри.

ГЕРБ явно са си взели поука или някой най-накрая им е светнал с лампата пред очите, че трябва да ометат и втория етаж висши чиновници под министъра, за да хванат юздите на образованието. Червените са просто много яко окопани в него.

И последва много бързо и странно отърваване.

Още се помнят думите на министъра, че Милка е много ценен кадър и няма нужда да я сменят заради „гафа“ с изтеклата матура.

Но след някоя и друга седмица фурнаджийската лопата се обърна …

А бившата началничка на РИО-Варна? Какава е връзката?Да не би и нея по такива причини да са я изритали?
Отговорът на последния въпрос е спестен на хора извън Просветата.

При Николинка Даскалова беше пратена „хвърката чета“ да прави ревизия в подопечения й инспекторат.

Точно, когато женеше дъщеря си и беше в отпуска. Да не пречи. И за да й се обърне внимание. И така – цяла седмица.

А резултатите не са били публично оповестени. Т.е. останали са за вътрешно ползване.

Николинка е била кукла на червените в общината, с протекциите на бивш вече депутат от НДСВ, но тя си е свършила мръсната работа и затова е трябвало вече да си ходи. И понеже в София не можаха да се оправят с новия закон, за да бутнат слепените с постовете си фигури по регионалните инспекторати, се е тръгнало на парче. С хвърковати чети, като ликвидатори. Тихо и бързо.

За незапознатите, когато в публичното пространство се каже, че някой е напуснал по взаимно съгласие, това означава, че работодателят не иска да се мъчи и мърси с много кал, за да се отърве от прегрешилия кадър или че мишената е с някакви дълбоки връзки нагоре из министерството и затова й се устройва капан. А че в РИО-Варна има авгиеви обори за чистене, особено в наследство от последната шефка – едва ли има съмнение. Е, вероятно някои от старите дружки на г-жа Даскалова ще я приютят, по линия на стари услуги – я в Свободния университет, я някъде другаде. Сигурно г-жата се е погрижила първо за това, преди да постигне „взаимното съгласие“ за оттеглянето си.

Така, че когато се смени една матрьошка с друга, приемствеността се запазва, но посоката на вятъра е малко променена.

Един куршум – два заека.

Само ми е непонятно защо сложиха толкова слаба фигура на мястото на г-жата Даскалова.

Въпросната Йорданка Атанасова е печално известна с нескопосаните си опити да „награждава“ общината с медали за несвършена работа, когато се извършваше мътното преструктуриране на училищата във Варна, мекушава е и много послушна, да не забравяме и унижението й да й бъде четено конско като на малка ученичка от Джагаров по време на среща с комисията по образованието в общината през въпросните тежки времена преди две години.

Начело на РИО-Варна в момента е, хм,  „фигура“ с нулев авторитет сред колегите си.

Изобщо не си и представях, че ГЕРБ ще паднат толкова ниско в търсенето си на кадри, които да опират пешкира. Явно са открили нов слой с организми под педосферата

So long for trusting my sources… Обратно за второ мнение

Това, което ще ми прави впечатление и ще следя с още по-засилено внимание от новата година, са стратегическите промени, които явно се гласят и как ще се отразят на реалната практика и промени от герб-аджиите в образованието.

Очевидец съм (Sources! Sources!) как се правят опити за директно противопоставяне на старата червена клика, особено по места, както и опитите да бъде балансирана и да й се играе на ръб от нововластниците. Именно заради кадруването.

бойко борисов няма кадри в образованието, а и не само там. Има много малко такива, на които да се довери, поне за пред публика. Доколко ще е възможно да бъде карано на ръка всичко от него, цялата държава – ще видим до догодина. Но той съвсем сериозно си подготвя почвата за централизация.

От месеци се работи по промяна на правната база на регионални инспекторати, местни училища, както и за тези на републикански бюджети. Посоката – повече иззета местна власт от общините и дадена на инспекторатите и оттам – в министерствата. Да не говорим пък за съвсем регулярното омитане на главите на РИО-тата. Там трябва да се очакват нови, стари, изненади.

Мислех си, че Сергей Игнатов ще бъде готвен за наследник на Фандъкова, но уви, източниците ми сочат друго. Явно бившия ректор на НБУ ще бъде оставен да оправя бъкиите из университетите, а друг ще се наеме с тежката задача, от която избяга Фандъкова. А и не си е лека, де …
В текущото ни образование симптоматично се появяват признаците на разлагане и предстоящи кризи и бомби за поколения напред. И не говоря само за недостига на учители след 3 или 5 години в средното.
Говоря, че се налага да се търсят пожарникари, а не лекари.
Че не се лекува или подобрява образованието ни, а се търсят начини да се намали скоростта на разпада му.
Че система, която толерира вътрешната корупция и в която нравствените и придържащите се към нормите биват изтласквани от нея в името на запазването на статуквото – може да се надява само на по-бавно разлагане.

Like the following quote, summing up the Harold Pinter style of the whole absurdity:

…you know things are bad for American Capitalism Inc. when you have the French congratulating the U.S. for nationalizing AIG…

and that was just a while, before the big money gushing started…

Even CNN would just stop on the very N word for american banks, when commenting the equity for money deal, proposed by paulson.

Sheeesh, like it is any use, imagine if God had a stake in this crisis, or bubble or whatever they try to name it.

I guess a lot of spiritual entrepreneurs would have quite a valuable time innovating new products of faith and credos, offering trusts and credits. And the ultimate deal-closer: money-back guarantee. After all, this is a great opportunity for short-circuiting any kind of faith AND money still left untouched and unearthed in this burnout.

I just want to see the proto-god of all the elders, Yahweh, settling down such claims and how fast would he have to waiver the claims before all the jews come for their interest

Well, unless the Sumerians got there first, that is.

We are living in interesting times, indeed.

Klein, Fukuyama and Toynbee now seem like a toned down version of our dreams for better times from last night.

Това е реален случай, и то от родното ни образование. И позицията изобщо не е за секретарска работа.

Доста време мислих за този парадокс и кое би го подбудило. И взеха да ми светват някои варианти.

Вълчев може и да тръби наляво и надясно че е внедрил диференцираното заплащане и прочие пропаганда, но истината е, че това са жълти стотинки като дял от вече избледнелите сребърници на учителските заплати. Янката Такева колкото и да не върши работа, от време на време пророкува и верни апокалиптични неща. Като например, че след месец-два, като дойде зимата,  много училища ще останат без средства заради делегираните бюджети. И тогава ще падат глави на директори като изкупителни жертви. Но не всички.

Някои може да намерят допълнително упование, ако са слушкали. Тогава братската ръка на общината ще се разпростре и ще удари рамо на „своите“ хора, срещу разумната комисионна, разбира се. Вече не е дори и публична, а печално обществена не-тайна далаверстването с горива, дипломи, поръчки, ремонти и де що каквото може в нашите школа. А пък черните овце се знаят от почти цялото стадо. Лошото е, че не остават бели такива вече…

Така че като минат фанфарите от тържествените обръщения на куцо, сакато, ръбато и чепато, наблюдавайте как ще започнат воплите на потъващите школа, де от некомпетентност, де от пресъхване, както и силно избирателните опити на общините да играят ангелчета-спасители. Но само за преданните на тях в епархията.