Waking Tree of Life

After a small hiatus, we go return to our story.

20072010256

She was an angel.

Her name was Maya.

A magical illusion.

A non-present entity, manifestation of the Gods, sent to observe my return to life.

Also, she happened to be a paramedic, probably still in med school, sitting across the ambulance, watching over me and not doing anything.

Which was just about fine by me.

After being almost crushed to death by a poplar tree, to me she is the first semblance of a normal human being coming up and about me. Tall, skinny, hands clasped over knees, her blurry image is pasted between the windows of the ambulance. The very epitome of an angel, with the white wings and the lack of focus for the halo around her head.

A magical reality.

No.

An illusion.

Well, that too, but mostly because of her toolbox.

The portable defibrillator.

When they tried to move me from my almost eternal hunting grounds (a.k.a. the lawn behind Mall Varna, where the incident happened) they put me on a stretcher. It is a normal customary practice, in order to keep me from dispatching myself and the probably broken bones yet unbeknownst to us all. The only little problem was – it hurt. Really hurt. A friggin` shitload of pressure suddenly goes up from my belly to my throat and tries hard enough to yank my breathing apparatus.

It was worse than being pinned down in the car some time ago. Because there was no tree on top of a car frame over me this time around. And thus fear fills in the missing pieces and paralyzes everything. Thankfully, after managing to hiss something about the angle of the stretcher, they stuck me in the ambulance and off we went to the ER.

With the angel. And the Defibrillator.

Med school doesn’t teach you how to handle trauma face first. Blood soaked faces and pure human empathy does. And in my case – just the fact that I wasn’t alone “in the deathcar, real life” (by iggy pop) made all the difference. The young gal simply stayed there and made sure I don’t faint.

And I see the big box of the defibrillator.

Perfect setup for me!

Never, probably, had a tool of this complexity and energy ever imagined being used for a propunder one’s legs.

But then it did. And it did its job perfectly. A relief for my troubled back. And I return haphazardly my breath. And I sigh a relief, literally.

In the meantime, from the rest of the posse following me, later on I learn that the ambulance took a shortcut through the pedestrian lanes below the canopy of the cemetery poplars, since the main highway is blocked totally by my … agent, the fallen poplar.

And so I arrive at a familiar sight.

The ER.

You see, it was because of the blood.

Advertisements
Published in: on септември 2, 2017 at 05:02  Вашият коментар  

Кацнал под едно дърво

Значи така се чувстват пеперудите, когато ги  приковат с карфица през тялото.

Това беше втората мисъл, която ми мина през главата.

Първата беше, че все пак не сънувам, а наистина преживявам най-лошия си кошмар. Разбира се, до този извод стигнах, защото очевидно нещо се беше случило – а и започна да се усеща като прекалено истинско, за да си остане само сън.

А и няма как иначе: 60-годишна топола да ти се изтърси над главата, както си седиш в колата не се случва всеки ден.

Но на мен ми се случи – точно преди една година, на 20 Юли, Илинден, 2010 година.

Разбира се, тогава в началото си нямах и на представа какво става с мен, когато се събудих вътре.

Имах само странното усещане, че нещо ми тежи, така, както казват хората – да имаш един воденичен камък овесен на врата. И тази тежест си остава, постоянна и присъстваща, само напомняща за себе си от време на време.

И … тъмнината.

Може би това ме обърка в началото – не виждах нищо, освен тъма и черно. Пашкул, но черен.

Досущ френското филм ноар. С разликата, че го гледаш по-близичко, отколкото хората и на първия ред в киното.

А пашкулът нещо ме обграждаше  и свиваше все повече, пречеше ми да дишам. Всъщност, дишах ли?

Когато човек изпада в сензорна депривация, едни от малкото ключове, че е все още жив и с всичкия си, е именно болката.

Не виждаш нищо, не чуваш, не можеш да мръднеш – замръзнал като в стоп кадър, аз се носех нанякъде, застинал.

Чудех се, обаче, защо този сън нещо не се държи като обичайните – в мига, в който понечиш да го овладееш и насочиш в определена посока, желана от съзнателното ти въображение – би трябвало да се разпада като докоснат от ръка дим. Не, не – този определено си стоеше и настояваше да остане такъв, какъвто си е.

И да боли.

А това е смразяващ показател, по който доста бързо се отличават истинските преживявания от изфабрикуваните в лоното на Морфей.

Всичко това ми минава през главата като усещане и чак тогава първото смислено съждение – за кошмара ВЪВ който се събуждаш, а не ОТ който бягаш обратно сред събудените.

По принцип трудно може да ме  паникьоса нещо. Много трудно. Още от Морското, тренировките по БЖК и лекциите по психология знам, че паниката е най-лошият ти враг в екстремни ситуации и попадна ли все пак в такива случки, съзнанието ми действа по друг начин. Автоматично изключвам всякакви чувства и разсейки и се фокусирам върху текущия проблем, действам спокойно и подреждам приоритетите, за да се стигне до разрешение. Загубата на самообладание може да е фатална в ситуациите, за които ни подготвяха тогава.

Така че се фокусирах и напрегнах съзнанието си, за да си отговоря на няколко въпроса, първия от които беше – къде, по дяволите съм и какво правя там?

Постепенно сетивата ми взеха да се възвръщат, започнах да усещам и тялото си, но това не беше голямо успокоение. Преди реенето по тъмната река да ме притиска в хватката си, някакви откъслечни остатъци от спомени се опитаха да си пробият път.

Излизане от паркинг, изкачване нагоре, завой. Аха …

Опипах нещо с ръцете си – механизъм за заключване на колан. И колан. Дотук добре. Най-вероятно съм в кола. Това е напредък.

Освободих колана, но това не помогна. Чернотията пред очите ми – още по-малко. Опитах се да махна тежестта от гърдите си – абсолютно безрезултатно. Колкото и да се мъчех, не можех нито да помръдна, нито да дишам нормално. Болката, която ме събуди в началото, вече осезаемо започна да си иска своето и да настоява да й обърна внимание, досущ малкото дете, нуждаещо се от забавление. И то какво. Направих опит да вдишам малко повече въздух – и бях прерязан веднага – кинжалът в гърдите ми сякаш се забиваше по-надълбоко.

Добре, ще дишам по-бавно и леко, ще внимавам повече.

Спомените полека лека се завръщат, сънят се оттегля, макар, че реалността трудно бих могъл да я нарека нормална.

Очевидно съм отишъл до Мол Варна, след като последното, което помня е да излизам с колата от паркинга му и поемам по обичайния си маршрут от него към офиса в Бизнес Парка – времето навън изглежда сравнително светло, въпреки облаците, не е вечер – значи съм бил по работа, със служебното Пежо.

През деня ходех с Пежото по задачи, а вечерно време с личния автомобил, често до същия мол. От тази гледна точка е добре – потрошил съм се в служебната кола, а тя трябва да е застрахована. 🙂 Щом като и хуморът ми се завръща, трябва да се оправя все някак.

С много усилия, успях да завъртя нанякъде главата си – съвсееем малко, но достатъчно, за да уловя някаква светлина с периферното зрение. Само не разбирам какво правят тези листа и това ромолене там, до очите ми, някъде наблизо, и същевременно далеч, някакъв усет, привкус в устата след като си опитал нещо необичайно. Трополенето на дъжда внася някакъв ритъм и успокоение, тиха монотонност, която напомня за себе си и за света някъде там отвъд черното, неосъзнатото, което ме обгражда. Листата не са добър признак – обикновено по пътя няма дървета и храсталаци – значи удара е сериозен, за да ме отнесе бая настрани. Не е изключено и да съм се преобърнал, знам ли.

Пробвах наново да се размърдам. Опит, прекъснат още в зародиш: менгемето е непоколебимо, болката в гърдите постоянна, боата-констриктор разчита на движенията на самата си жертва, за да я стиска все по-силно, когато последната прояви недоразумението да се бори и бори все още. Не знам защо се сещам точно за този факт, отдавам го на откаченото ми чувство за самоирония, което се включва по-късно в партито 🙂

Но обездвижването и проблемите с дишането започнаха отново да ме притесняват. Внимателните ми опити да се измъкна бяха все по-обезкуражаващи, дъждът навън – все по монотонен, обективната ми безпомощност взе да се промъква през мен и да попива малко по малко в съзнанието ми. Започнаха да ме полазват тръпки – нямам представа къде съм се издрънчал, може да съм и някъде встрани от основния поток на хора и коли, а и в този дъжд, кой знае какво е навън, може да мине доста време, преди някой да забележи колата и да дойде да провери какво става. Тези студени тръпки на несигурност не ги препоръчвам на никой …

Тогава започнах да викам за помощ.

„Викане“ е много смело да се каже, по-скоро беше отдушник да сменя фокуса си върху едно от малките неща, които все още можех да правя, а и за да туширам пристъпите на задушаване и скованост, които бавно пъплеха из крайниците ми. Реално погледнато, мисля че съм изръмжал нещо няколко пъти, което вероятно е приличало на „Помощ!“, или поне най-близкия еквивалент за такова състояние – ако виках през сламка и бях в някаква клетка или в подземна пещера, стегнат в стоманени обръчи.

Не ми се наложи дълго да чакам.

Рязък шум на откъртване на врата, металът поддава сърдито, бавно, насечено, протяжно, светлината нахлува из периферията на зрителното ми поле и там някъде не съвсем на фокус съзирам главата на човек.

-Добре ли си?

-Ъргхъ …- изхърквам някакси с нови сили и въпреки болката. Надеждата никога не ми е изглеждала толкова досущ като светец с ореола му. И също така бързо не е изчезвала.

Ясно, значи има и други пострадали коли и хора. Какво се е случило? И какво правят тези клони отгоре ми?!?

Моят спасител се върна бързо. Прекалено бързо.

Появи се и някаква жена. Докато ме изваждаха, тя го попита нещо и той й отговори – „На другия няма какво да му помогнем вече.“

Тогава разбрах със сигурност, че някой си е отишъл от този свят наблизо, много-много близо до мен. Започнаха да ме побиват тръпки.

Извадиха ме сравнително бързо, оставиха ме да лежа до колата и успях да видя само зеленината и клоните над предния капак … или каквото беше останало от него. Доста по-късно видях, че тавана на купето е „слязъл“ под нивото на долния край на волана.

Парчетата от мозайката продължаваха да се нареждат обратно по местата си, но много бавно, като шепот, който дочуваш при поредната обиколка на въртележката сред цялата олелия…

Бях отишъл на рутинно носене на документация в мола, сам, както правех последните седмици. После бях гледал нещо в съседния магазин, май някакви телефони, а преди да се кача обратно на колата бях минал през руския магазин до пикадили-то отдолу: една от колежките имаше рожден ден и взех нещо да се почерпим обратно в офиса. Пежото го карах основно аз от почти месец, което си беше постижение, защото от горе-долу тогава и бях започнал активно да шофирам из града. Имам книжка от над 12 години, но не ми се е налагало да я ползвам активно до преди въпросния месец. И понеже нещата се промениха – трябваше да се уча да се оправям в джунглата, наречена автомобилен поток в града. А за да е по-интересно, го правех на две коли едновременно – на личната, с инструктор собственика до мене сутрин и вечер, а през деня – на служебната, с морален съпорт от някой от Емовците или Коста на работа. И вече по-малко от седмица преди инцидента, вече си карах спокойно личната, след като вече бях свикнал на служебното Пежо половин месец по-рано.

Та в тази връзка много внимавах с другата кола, защото с Пежото нямаше много движение и беше все по стандартен маршрут, докато с Форда си ми беше по-терсене по пиковите часове и все се оглеждах и внимавах да не стане беля, все някакви залитания ми се въртяха в главата и краш-тестове с дъми-та. От какво се страхувах, тя каква стана …

Тополата не можах да я видя как е паднала тогава много-много на място. Бяха дошли вече повече хора и ме бяха наобиколили, чакахме линейката. От другата смачкана кола, Берлингото, също не видях нищо. По-късно Коста ми показа няколко страховити снимки…

Но дотогава аз се радвах, че виждам небето, макар и да валеше, и че дишах чистия въздух на открито.

„Дишах“ ли казах?

Корекция- „правех“ жалки опити да дишам. Болката отвътре се беше усилила, бях разкарал клаустрофобичните признаци, захапали ме в колата и можех да се фокусирам върху проверката дали съм с всичкия и всичките си чаркове.

Внимавах да дишам мноооого бавно, защото всяко движение на гръдния ми кош предизвикваше тъпа експлозия на болка някъде в съзнанието ми – и направих жалък опит да надигна глава. Хората наоколо ми придържаха врата, говореха ми, поддържаха контакт и внимаваха да не изпадна в безсъзнание. Аз пък проверявах крайниците си – всички изглеждаха налични, дрехите изглеждаха отчайващо, но поне проблеми с краката и кръста нямах, ръцете ми – изподрани, всичко е в кръв ( най-вероятно моята кръв), болеше ме главата, гръдния кош и горните крайници.

Опитвах се да поддържам връзка с останалите хора и да им предам тази информация и на тях, което означава, че на пресекулки от по 3 секунди си поемах бавно въздух, насилвах се да кажа две думи, спирах да асимилирам болката, вдишвам наново и продължавам със следващите думи от изречението. Някак си успявах да изхъхря, че вероятно имам счупени ребра, че главата много ме боли и че долните ми крайници са добре. Съзнанието ми е фокусирано въпреки болката и дъжда, който се сипеше отгоре ми, а и знаех, че трябва да съм нащрек (не че бих забелязал ако припадна пак, де…) наблюдавах се и аз за някакви нови признаци и симптоми – за да ги кажа на хората, около мен, които са ме спасили, а и се опитвам да не мисля за болката…

Почти веднага започнах да треперя – от студа и от шока, нормално бе да се очаква, но въпреки това не ми хареса.

Машинално потърсих личната ми служебна карта с физиономията ми, служебния телефон и личния ми ДжиЕсЕм. Картата изглеждаше сякаш някой я е ползвал да копае из двора с нея и после я е полял с кетчуп (иди и разбери), служебния беше изчезнал (както и очилата ми, но това по-късно го регистрирах). Другия телефон поне си беше на място някъде из джобовете ми, та с триста зора го измъкнах и дори се опитах да го използвам по предназначение.

Машинално се обадих на нашите – спомних си кой е бутона за спийд-дайлинг на майка ми и се опитах надве-натри да я светна какво става. Разговора беше горе-долу нещо като това:

-Кажи? Какво става?

-Здрасти! ……(вдишване)……. Можеш ли ……(вдишване)….. да дойдеш ……(вдишване)……. на мол-а ……(вдишване)……. с колата ……(вдишване)……. че едно ……(вдишване)……. дърво ……(вдишване)……. падна ……(вдишване)……. на колата ……(вдишване)…….?

-МОЛЯ?!?!?!?

И аз пак обяснявам куцук-куцук:

-Можеш ли ……(вдишване)….. да дойдеш ……(вдишване)……. на мол-а ……(вдишване)……. с колата ……(вдишване)……. че едно ……(вдишване)……. дърво ……(вдишване)……. ми падна ……(вдишване)……. над мен ……(вдишване)……. и служебната ……(вдишване)…….?

-ЦЕЦО, КАКВО МИ ГОВОРИШ? КАК ДА ДОЙДЕМ НА МОЛ-А, НАЛИ СМЕ В ПАРИЖ??? КАКВО СЕ Е СЛУЧИЛО??!?!?!?!

Ооооххх ….. И аз с лудия ми късмет…. още една обиколка на въртележката, нови спомени нахлуват в главата – явно още не е приключило рестартирането на системата: нали ги изпратих преди точно четири дни на „романтична екскурзия в Париж“  за цяла седмица? Дааа …. Отиде им почивката на хората, а и точно тогава едва ли можеха да ми помогнат с нещо като са на другия край на Европа, по–скоро само ще се тревожат излишно.

Звъня на Коста. Той поне е само на два-три километра в офиса и ще се свърже с момчетата от мола, да слязат от сградата, поне вече видях, че съм до нея.

Последва горе-долу същия див разговор в стил Кафка и колегите цъфнаха бързо – много им се зарадвах – все пак първите познати муцуни! – а те на мене …. хъхх.

Изглеждаха, сякаш са видели призрак. Или някой, който е излязъл от месомелачката. Явно не съм бил от най-приятните гледки…

Опитах се да се усмихвам и да говоря- мишън импосибъл и за двете, но е важно да се поддържа духа, нали?

Доста си почакахме за линейката. През това време майка ми се скъса да звъни на телефона, а аз най-безцеремонно го тикнах в ръцете на някой от колегите – все пак се предполагаше, че поне могат да говорят по-свързано, лесно и безболезнено от мен – да обяснят надве-натри що за идилия заварват….

Шумът от булеварда бавно, но настоятелно си проправяше път към моето внимание – освен че реките бяха плъпнали по улиците, както при всеки по-сериозен дъжд в града, явно и задръстването не беше закъсняло.

Не се случва всеки ден да си не просто свидетел на някакъв катаклизъм, ами от наблюдател да се превърнеш в един вид главен герой – от прост субект в обект на внимание. Аз не съм свикнал така да е обърната и насочена оста на интереса на хората около мен, предпочитам да наблюдавам. Изведнъж, обаче, АЗ бях наблюдавания. Фокалната точка на останалите беше няколко сантиметра по-близо, отколкото ми беше комфортно.

Първите минути на „Скафандъра и пеперудата“ силно наподобяват усещането на тази смяна в представите – сякаш си на кино, но малко по-близо и вътре в самия екран, обективът на камерата се превръща в център на новата своеобразна вселена, със своя собствена гравитация, изкривяваща и завъртаща орбитите на всички обекти наоколо.

Толкова внимание обикновено започна да ме притеснява и аз се отърсих то тази насоченост и интерес към мен и я обърнах към другите – те ме наблюдаваха, но всъщност и аз тях ги наблюдавах доста повече. Подобна съдба сполетява и Боби (протагониста в „Скафандъра“), но за разлика от страховитата сцена, при която зашиват единия му неподвижен клепач и свиват наполовина първоначалният му взор и той остава да комуникира с външния свят само с другия, аз бях щастлива пълна противоположност – мъчех се по всякакъв начин да комуникирам, ръмжа, хъркам и фъфля, за да ме чуят и да знаят, че и аз съм в съзнание. И така получавах и аз обратна връзка.

Доста болезнен пинг се получаваше.

По принцип лицето ми трудно спира да прави гримаси по цял ден, изключително експресивен човек съм, емоционален понякога дори по детински. Това да спра да изразявам себе си означава да сложа язовирна стена на потока емоции, които изпитвам вътрешно и външно, няма да бъда себе си и ще се чувствам в окови- абе, трудна работа.

Но тогава, проснат на земята, под дъжда, треперещ неконтролируемо, с подута глава, този изблик на емоции ми идваше в повече и то осезаемо. Всяко мускулче по лицето ми сякаш бе обявило стачка или треска, езиът ми беше станал два или три пъти по-подут от нормалното, зъби не усещах, но говоренето беше … интересно ново преживяване, съчетано с упражнение в смирение и елегантна минималистична изразителност – по-малко вербалика, още по-малко мимика. Ухх…

Линейката дойде, аз се опитвам да се усмихвам както мога, повече вдигам палци и се наслаждавам на ефекта ghost busters – когато всички около теб са видели призрака, само на теб ти убягва … докато не погледнеш в огледалото.

Успяха да ме качат  в линейката някак си, без да станат повече сакатлъци и тогава се появи катаджията. И човека директно си ми каза:

-Момче, курбан, курбан имаш да правиш – така да ти се размине, да знаеш, голям късметлия си!

Едва тогава взе да ме огрява какъв огромен шанс е, че все още имам глава на раменете и дишам. Човекът в Берлингото нямаше …

… to be continued …

Published in: on юли 20, 2011 at 15:28  Comments (1)  

First PseudoHaiku

The weather pagoda

upside down

CumuloNimbus

Published in: on ноември 1, 2010 at 22:58  Вашият коментар  

Делово сътрудничество

(реален разговор по телефона)

– Ало, Хелпдеск-а ли е?

-Да.

-Трябва ми телефонния номер на …. … от IT отдела, вчера ме е търсил.

– Тук не предоставяме такава информация. Кой се обажда?

-Ами аз съм … … от отдела …. в централата.

-А, тъй кажи бе, че си от нашите! Ей сега ще те свържа направо с който искаше! 🙂

Published in: on август 9, 2008 at 12:46  Вашият коментар  

When „Esc“ is not the way to exit…

Последните два месеца и нещо работя във вероятно единствената банка в България, централата на която не е в София. Ами във Варна. Почти съм късметлия.

Едно от първите неща, които ми направиха впечатление бяха огромното количество правописни грешки по документите, но вероятно това е очакваемо, предвид че обикновено това е работа на стажантите. Другото беше, че в основния банков софтуер, операциите се потвърждаваха с Escape, а не с Enter (!)

Това го бях видял бегло миналата година, но едва сега се уверих, че е така, а и разбрах предисторията.

Когато са инсталирали новата основна банкова система (предната е била под DOS, няма майтап), са им я докарали с един куп настройки по подразбиране. И понеже на абсолютно никой не му направило впечатление, видиш ли, и не си направили явно труда да попитат дали се сменят и тези настройки, така и тръгнали да обучават хората в цялата банка.

Две седмици преди края на миграцията и преминаването към новата система, един от програмистите й бил тук, за да оказва подкрепа в тези тежки моменти. Та точно той веднъж случайно попитал местните колеги, „А, ама вие защо не сте променили настройките за клавишите по подразбиране?  Не е нужно да потвъждавате всичко с Esc, ето от тези файлове може да си ги промените на каквито искате, например Enter“…..

Излишно е да споменавам, че вече било късно 🙂

Published in: on август 9, 2008 at 12:37  Вашият коментар  

Бисери и проблясъци от мейл-листа на Менса България

От време на време, в мейл-листа на Менса България се появяват истински звездни изпълнения на иронията и самоиронията…. Някои просто си заслужават да бъдат прочетени и по повече от веднъж 🙂

И какво ако някой ме нарече, примерно, „идиот“? Ми че аз си го знам. Както и всичките ми приятели. Да не говорим, че жена ми ми го напомня достатъчно често. Да тръгна да съдя някого заради това? Да бе, че цялата страна да го разбере. Може да съм идиот, но не съм луд.

По лични впечатления, поддържането на чувство за самоирония и хумор е добър отличителен знак на все още будните, не-в-идиотени мозъци. А горния определено си е все още такъв , пак по лични наблюдения.

az lichno ostanax navremeto v BG
(vapreki che imax Zelena karta za US i dokumenti za Avstralia odobreni)
shtoto sam MAZOXIST 🙂

А този дори не се нуждае от коментар, а по-скоро от черепене с една хубава студена бира, ако мине през Варна.

И да, коментарите са вземани малко извън контекст, но това е все едно да цитираш 2 реда (кои да е два реда) на Пратчет – няма начин да не се ухилиш.

Published in: on юли 8, 2008 at 10:43  Вашият коментар  

Николай Михайлов пусна блог! – PsyGlass

Доживях да видя, че и Николай Михайлов се е престрашил да пише онлайн! Той е един от най-уважаваните ми съученици с рядко проницателен интелект и пробивност отвъд рамките. Такива като него се случва да се броят на пръстите на ръката в един випуск, било то дори и в Първа Езикова 🙂

Никсън-а, както му викам заради излъчването на политик и проницателност е доста ярка птица, с богата биография и интересни постижения (в СУ, председател на Студентския съвет, Икономика и после Психология, копирайтър в рекламната индустрия, органайзър в неправителствена организация и т.н….). Просто няколко страници няма да ми стигнат за пълна справка. Като пример за перфектно измислен и барнат знак, може да го питате за логото на Студентски Съвет към Софийския Университет (в последствие на Философския Факултет).

Сега Николай е решил да „дебютира“ с темата за производителността – „Човешки Ресурси в канавката“ и това е по неговия си начин на изложение и фиксиране на темата и проблемите. Не е лесен за четене, с доста образни интерпретации, но и завидно точни метафори и проницания. Просто си е в неговия типичен стил. Неподражаем.

Много горещо препоръчвам на всеки да се запознае с този феномен и като човек. За да може да казва след години гордо, че го е познавал още преди да е станал известен 🙂

Еех, ако поне си вдигаше и GSM-а баш на рождения си ден, цена нямаше да има 🙂

Поне тая година успях да го чуя и това е добър знак. Честит рожден ден и блог, Никсън!

Published in: on юни 18, 2008 at 14:31  Вашият коментар  
Tags: , , ,